Без заглавие

Под звуците на Forgotten Love на една група, която открих съвсем наскоро - Pianochocolate...


О, човек, какво уникално създание си ти. И единственото уникално в теб е способността ти да разсъждаваш. Това е най-голямата ти сила и най-голямата ти слабост. Сила - защото няма невъзможни за решение уравнения. Слабост - защото има толкова много неща, които са достатъчно съблазнителни, че да ни отклоняват от пътя, по който сме тръгнали.

Защо винаги се случва така - мислиш си, че си пристигнал някъде, но осъзнаваш, че пътуването ти тъкмо започва. Защо хоризонтът винаги е далечен, а мирисът на цветята около теб хубав, но така пренебрегван? О, да, в София няма цветя. В градовете като цяло няма цветя. Затова само хоризонтът е вариант.

Защо за да ти е интересно трябва да покоряваш нови и нови хоризонти? А слънцето залязва така красиво все на един и същ. И с различни, прекрасни цветове.

Всяка сутрин ставаме рано, бързаме, пием стимуланти, за да не ни се спи, защото предната вечер в пристъп на чувство за свобода/самота си гледал филми и си чел книги до късно. Или си учил за поредния изпит/контролно/презентация...

Защо трябва да има крайни срокове за всичко? Най-гениалните идеи не са били планирани от някой мениджър с изгладена риза, хубава кола и скъп часовник.

И все пак такъв е светът. Забързан и жесток. Който не успява да тича достатъчно бързо изпада от конвейера. Може би едва тогава придобива спокойствие.

Какво се случва с човек, когато го вкараш в системата? Замисля ли се някой за това? За какво ни е образование, след като то не ни помага да функционираме правилно в системата... За какво учим висша математика, програмиране на матрици, ако след това няма къде да приложим тези така градивни знания. Или можем, но просто предпочитаме да сме част от системата? Системата е по-умна от нас, повярвайте ми. Вие самите сте част от нея - работите за пари. Да, точно така, само за пари.
Бих направила следният експеримент, ако можех - да хипнотизирам определен брой хора, ако може той да е голям, от всякакви сфери, за предпочитане високоплатена и престижна работа. И да ги попитам дали се чувстват щастливи от това, което правят. Момент, не от парите, които взимат, а от нещата, които вършат. И след това да гледам внимателно резултатите.
Кои професии са престижни? Доктор, Социален работник, Учител, Инженер, не мога да се сетя за повече... А кои са високоплатени? Мениджър, Банкер, Адвокат, може и да не съм наясно с всичките, ама по цял ден лъжат и нищо свястно не свършват. Аз самата по цял ден нищо свястно не свършвам. Не, защото работя нещо от горепосочените неща, а защото работя за пари. Системата много мъдро ме е асимилирала - университетът ме потиска, чувствам, че имам нужда от опит, и вместо да последвам прозорливия съвет на един от най-добрите ми преподаватели и да отида да работя в лаборатория, аз отидох да работя във фирма, където всичко е точно, но това, което правим, е просто работата, която на тези в главния офис не им се върши. Тук сме като третия свят, за тях е все едно дали сме българи или индийци. А дали има разлика?
Остава ми още една година от това безумие. След това накъде? В чужбина - да работя отново за пари, но за чужда кауза и на чужда земя? Не разбирам как всички си го причиняват. Нима навсякъде можеш да се чувстваш като у дома, без семейството си, без да можеш да се изразиш както трябва на собствения си език, без да можеш да посещаваш редовно любимите си места, тези, които ти навяват онези сладки, далечни спомени. Живот ли е това да работиш от сутрин до вечер и в усещане за пълно изтощение отчаяно да търсиш начин да се развличаш по барове, дискотеки и кина с глупави филми?
Имам само едно - сърце, което още може да обича, крака, които никога не отказват да танцуват, и ръце, с които мога да направя чудеса... Трябва да продължа да уча, но къде? Образованието също се е превърнало в работа за пари. Пари, пари, пари... Де да можехме всичките да ги изгорим, но щяха нови да отпечатат. Любопитство, мъдрост, морал, обноски, култура, традиции, къде сте?

Безсъние

Поредната вечер в която сърце не ми дава просто да си легна. Моментите, в които мислите преливат в теб и просто искаш да ги споделиш по най-експресивния начин. Какво бих правила без възможността да ги пускам някъде на свобода? Може би просто много безсъние... Пост-вкус от филм - колко характерно. Не всички филми въздействат. Напоследък гледам почти всички бокс-офис филми в киното без да има и капка подобен резултат. Но любимият си филм видях за пръв път на кино, така че проблемът е друг. Целта на киното е не да ни дава по-широк кръгозор, а да ни го стеснява. По възможност да не излиза извън границите на мола, ако обичате! И наистина, получава им се. Човек обича да го управляват. Особено много. Кога последно се възпротивихте някой да вземе решение вместо Вас или да свърши нещо вместо Вас? Уникалността ни се превръща в нещо ненужно. А не трябва да е така. Трябва да се стремим да се чува собствения ни глас. Баналното усещане когато не си сам, но си самотен. Самотен сред хората. Хората, на които не можеш да кажеш какво чувстваш, защото знаеш, че няма да те подкрепят и разберат. И всеки търси само собствения си интерес. Способен е единствено на своята гледна точка. Това е нормално. Единствено когато "опитомиш" някого можеш да се надяваш на безрезервното му внимание в негово присъствие. Искам да кажа още толкова много неща. Зная, че никой няма да ги прочете. Защото никого не съм опитомила истински, за да проверява редовно тази страница. Да, авторите на книги са успешни, когато успеят да опитомят своите читатели за няколко часа...

Защо човек се променя? Насищаме се на определени неща и започваме да изпитваме необходимост от други? Порастваме, стените около нас стават по-големи, ставаме по-предпазливи и разсъдливи? Доколко искаме да се превърнем в част от "всички останали"...

Може би просто се адаптираме към изискванията, които сами си поставяме - да живеем по-охолен живот, да изглеждаме по определен начин в очите на другите, да се чувстваме по-добри от останалите, притежавайки лъскави вещи и гледайки прясно излезли филми на кино. И още ред такива неща. Обикновени. Неизящни.

Истинските неща са детските неща - да се радваш на живото - на цветовете, на растенията, на животните, на усмивките на хората. Но това сме го забравили. Забравили сме усещането за свобода и сме се затворили сред стените на очакванията. Докога ще се оставяме така?