Под звуците на Forgotten Love на една група, която открих съвсем наскоро - Pianochocolate...
О, човек, какво уникално създание си ти. И единственото уникално в теб е способността ти да разсъждаваш. Това е най-голямата ти сила и най-голямата ти слабост. Сила - защото няма невъзможни за решение уравнения. Слабост - защото има толкова много неща, които са достатъчно съблазнителни, че да ни отклоняват от пътя, по който сме тръгнали.
Защо винаги се случва така - мислиш си, че си пристигнал някъде, но осъзнаваш, че пътуването ти тъкмо започва. Защо хоризонтът винаги е далечен, а мирисът на цветята около теб хубав, но така пренебрегван? О, да, в София няма цветя. В градовете като цяло няма цветя. Затова само хоризонтът е вариант.
Защо за да ти е интересно трябва да покоряваш нови и нови хоризонти? А слънцето залязва така красиво все на един и същ. И с различни, прекрасни цветове.
Всяка сутрин ставаме рано, бързаме, пием стимуланти, за да не ни се спи, защото предната вечер в пристъп на чувство за свобода/самота си гледал филми и си чел книги до късно. Или си учил за поредния изпит/контролно/презентация...
Защо трябва да има крайни срокове за всичко? Най-гениалните идеи не са били планирани от някой мениджър с изгладена риза, хубава кола и скъп часовник.
И все пак такъв е светът. Забързан и жесток. Който не успява да тича достатъчно бързо изпада от конвейера. Може би едва тогава придобива спокойствие.
Няма коментари:
Публикуване на коментар