Изкуството да общуваме

Винаги съм се възхищавала на способностите на гейшите да общуват. Те са били обучавани да бъдат добра компания. Обикновено когато спомена за това на приятели, никой не го приема. Всеки си мисли, че е достатъчно да бъдеш себе си, и всичко е точно. В случай, че искаш да направиш впечатление на по-голям кръг от хора, трябва да владееш изкуството да кажеш подходящите неща в подходящия момент. Така можеш да владееш хората - само с думи. Защото хората обичат да чуват това, което искат, и следователно обичат да ги лъжат. На това се гради цялата ни политическа система. Всички ни убеждават, че точно тяхната партия ще въведе привилегиите, които толкова много сме желали - повишения на заплатите, по-високи пенсии, по-добро здравеопазване и образование. А всъщност всички сме роби - и да не изпълнят тези обещания какво ще направим? Ами нищо, просто ще продължим да ходим на работа... И днес... И утре... И другата седмица. Защото сме неспособни да водим война, защото сме се изнежили. И това е много удобно. Дали са ни нещо минимално, което да можем да загубим - дома, прехраната си и минимални удоволствия, като да можем да излизаме и да ходим по света. Да караме коли и да гледаме телевизия. Да ходим на кино и да слушаме музика от музикални устройства със слушалки. И през всичкото това време зад гърба ни се ограбва Земята. "Неизчерпаемите" енергийни ресурси са владение на неизвестни олигарси. Земите са владение да други олигарси. Интересно, чий са душите ни? Колко пъти в живота си си ги продаваме? Когато ходим с нежелание на училище веднъж, когато ходим в университета втори път, когато ставаме всеки ден за работа, когато взимаме непосилен кредит, за да имаме къде да живеем, когато жертваме отпуската за да блеснем пред шефа, когато нямаме време за децата си още една година а тичаме обратно на работа? Аз не можах да преброя, а вие? Искам си душата, искам си свободата, но само аз мога да си я взема обратно. Нима единственият начин е да живея в гората? Трябва да има друго решение.
Искам да пазим Земята. Обичам я. Обичам планините, морето, звуците от вълните, шума на листата, белите облаци, плажа, златистия пясък. Обичам и Зимата - всичкия сняг, приятна умора от ските и след това затоплената хижа. От сауната в снега. Животът е толкова хубав и толкова прост. НЕ искам да имам кредит. НЕ искам да завися от работата си. Искам да работя, за да постигам ценни неща за Земята, животните и хората по нея. НЕ искам да работя за пари. Искам да съм здрава и да не определям дните си болничен от това колко ще ми платят за тях. Искам тялото ми да определя какво ще се случва а не това колко часа в седмицата трябва да покрия, за да получа норматив. Не искам да има малцинства и мнозинства - искам както преди територията да се взема с кръв, защото с кръв се постигат истинските неща. Не съм ходила на война и не знам какво е, но честно казано ми се струва, че война се води и сега. Просто е тиха и олигарсите искат да я скрият колкото се може повече, да не би и другите хора да се сетят, че е време да се преборят за свободата си.
Искам да слушам родния си език и да не чувам недоволството на всичките си съграждани. Всички разправят, че държавата нищо не им била дала. Та вие дали ли сте й нещо, че да искате обратно? Много ми е интересно чувството за справедливост на хората. Виж, това, че се дават помощи на малцинствата ме вбесява, защото и те нищо не дават, само взимат. Трябва да получават тези, които дават. Законът на природата. Той е единствен. Лошото е, че малцинствата, за разлика от нас, са сплотени. Не искам да знам какво би станало при потенциална война, краят ми се вижда фатален. 
Някога героите на България са завоювали нашата свобода, с помощта на братята руснаци. Или поне така пише в Историята. Аз не знам вече на какво да вярвам, но вярвам, че много кръв е пролята за да мога аз днес да съм българка. Да говоря български и да се гордея с всичките ни писатели, откриватели и дейци. Днес имаме страхотни спортисти и учени. И с тях се гордея много! Искам да продължа да им се радвам  и да бъда свободна. Толкова много ли искам? Искам и да се трудя - далеч съм от мисълта просто да си седя... Искам да се трудя за истинска кауза и да не се притеснявам, че това няма да е достатъчно да преживявам. Толкова много ли искам?
Започнах с общуването и стигнах до световния мир. Това е защото някога преди две човечета са се разбрали златната монета да е универсално разменно средство. И са успели с помощта на думите да накарат другите човечета да се прекланят пред златните монети. Колко остроумно, не мислите ли? Накарали са ги да повярват, че една златна монета струва колкото един красив породист кон, две, колкото една къща, а три - колкото село. На Вас струват ли ви се... дори на секунда сравними? Защото на мен хич (: Не мога нито да ям, нито да яздя, нито да живея в монети. НЕ мога да дишам, да пия, да слушам и да се радвам на монети. Никак даже не са ми интересни. Искам си въздуха, чистата вода, слънцето, цветята и горите. А монетите - вземете си ги обратно. Всичките. Ако можете ги изпарете. Завинаги. Каква красива мечта (:

Без заглавие

Под звуците на Forgotten Love на една група, която открих съвсем наскоро - Pianochocolate...


О, човек, какво уникално създание си ти. И единственото уникално в теб е способността ти да разсъждаваш. Това е най-голямата ти сила и най-голямата ти слабост. Сила - защото няма невъзможни за решение уравнения. Слабост - защото има толкова много неща, които са достатъчно съблазнителни, че да ни отклоняват от пътя, по който сме тръгнали.

Защо винаги се случва така - мислиш си, че си пристигнал някъде, но осъзнаваш, че пътуването ти тъкмо започва. Защо хоризонтът винаги е далечен, а мирисът на цветята около теб хубав, но така пренебрегван? О, да, в София няма цветя. В градовете като цяло няма цветя. Затова само хоризонтът е вариант.

Защо за да ти е интересно трябва да покоряваш нови и нови хоризонти? А слънцето залязва така красиво все на един и същ. И с различни, прекрасни цветове.

Всяка сутрин ставаме рано, бързаме, пием стимуланти, за да не ни се спи, защото предната вечер в пристъп на чувство за свобода/самота си гледал филми и си чел книги до късно. Или си учил за поредния изпит/контролно/презентация...

Защо трябва да има крайни срокове за всичко? Най-гениалните идеи не са били планирани от някой мениджър с изгладена риза, хубава кола и скъп часовник.

И все пак такъв е светът. Забързан и жесток. Който не успява да тича достатъчно бързо изпада от конвейера. Може би едва тогава придобива спокойствие.

Какво се случва с човек, когато го вкараш в системата? Замисля ли се някой за това? За какво ни е образование, след като то не ни помага да функционираме правилно в системата... За какво учим висша математика, програмиране на матрици, ако след това няма къде да приложим тези така градивни знания. Или можем, но просто предпочитаме да сме част от системата? Системата е по-умна от нас, повярвайте ми. Вие самите сте част от нея - работите за пари. Да, точно така, само за пари.
Бих направила следният експеримент, ако можех - да хипнотизирам определен брой хора, ако може той да е голям, от всякакви сфери, за предпочитане високоплатена и престижна работа. И да ги попитам дали се чувстват щастливи от това, което правят. Момент, не от парите, които взимат, а от нещата, които вършат. И след това да гледам внимателно резултатите.
Кои професии са престижни? Доктор, Социален работник, Учител, Инженер, не мога да се сетя за повече... А кои са високоплатени? Мениджър, Банкер, Адвокат, може и да не съм наясно с всичките, ама по цял ден лъжат и нищо свястно не свършват. Аз самата по цял ден нищо свястно не свършвам. Не, защото работя нещо от горепосочените неща, а защото работя за пари. Системата много мъдро ме е асимилирала - университетът ме потиска, чувствам, че имам нужда от опит, и вместо да последвам прозорливия съвет на един от най-добрите ми преподаватели и да отида да работя в лаборатория, аз отидох да работя във фирма, където всичко е точно, но това, което правим, е просто работата, която на тези в главния офис не им се върши. Тук сме като третия свят, за тях е все едно дали сме българи или индийци. А дали има разлика?
Остава ми още една година от това безумие. След това накъде? В чужбина - да работя отново за пари, но за чужда кауза и на чужда земя? Не разбирам как всички си го причиняват. Нима навсякъде можеш да се чувстваш като у дома, без семейството си, без да можеш да се изразиш както трябва на собствения си език, без да можеш да посещаваш редовно любимите си места, тези, които ти навяват онези сладки, далечни спомени. Живот ли е това да работиш от сутрин до вечер и в усещане за пълно изтощение отчаяно да търсиш начин да се развличаш по барове, дискотеки и кина с глупави филми?
Имам само едно - сърце, което още може да обича, крака, които никога не отказват да танцуват, и ръце, с които мога да направя чудеса... Трябва да продължа да уча, но къде? Образованието също се е превърнало в работа за пари. Пари, пари, пари... Де да можехме всичките да ги изгорим, но щяха нови да отпечатат. Любопитство, мъдрост, морал, обноски, култура, традиции, къде сте?

Безсъние

Поредната вечер в която сърце не ми дава просто да си легна. Моментите, в които мислите преливат в теб и просто искаш да ги споделиш по най-експресивния начин. Какво бих правила без възможността да ги пускам някъде на свобода? Може би просто много безсъние... Пост-вкус от филм - колко характерно. Не всички филми въздействат. Напоследък гледам почти всички бокс-офис филми в киното без да има и капка подобен резултат. Но любимият си филм видях за пръв път на кино, така че проблемът е друг. Целта на киното е не да ни дава по-широк кръгозор, а да ни го стеснява. По възможност да не излиза извън границите на мола, ако обичате! И наистина, получава им се. Човек обича да го управляват. Особено много. Кога последно се възпротивихте някой да вземе решение вместо Вас или да свърши нещо вместо Вас? Уникалността ни се превръща в нещо ненужно. А не трябва да е така. Трябва да се стремим да се чува собствения ни глас. Баналното усещане когато не си сам, но си самотен. Самотен сред хората. Хората, на които не можеш да кажеш какво чувстваш, защото знаеш, че няма да те подкрепят и разберат. И всеки търси само собствения си интерес. Способен е единствено на своята гледна точка. Това е нормално. Единствено когато "опитомиш" някого можеш да се надяваш на безрезервното му внимание в негово присъствие. Искам да кажа още толкова много неща. Зная, че никой няма да ги прочете. Защото никого не съм опитомила истински, за да проверява редовно тази страница. Да, авторите на книги са успешни, когато успеят да опитомят своите читатели за няколко часа...

Защо човек се променя? Насищаме се на определени неща и започваме да изпитваме необходимост от други? Порастваме, стените около нас стават по-големи, ставаме по-предпазливи и разсъдливи? Доколко искаме да се превърнем в част от "всички останали"...

Може би просто се адаптираме към изискванията, които сами си поставяме - да живеем по-охолен живот, да изглеждаме по определен начин в очите на другите, да се чувстваме по-добри от останалите, притежавайки лъскави вещи и гледайки прясно излезли филми на кино. И още ред такива неща. Обикновени. Неизящни.

Истинските неща са детските неща - да се радваш на живото - на цветовете, на растенията, на животните, на усмивките на хората. Но това сме го забравили. Забравили сме усещането за свобода и сме се затворили сред стените на очакванията. Докога ще се оставяме така?

Какво му трябва на човек (:

Ето и една много любима моя тема, една от тези, които никога не остаряват и винаги са по-актуални от всякога... За всеки един от нас тя търпи обновления през много кратки периоди от време. Особено когато преминаваме през силни за нас изживявания.
Според мен истината е следната: трябва ти това, което те кара да се чувстваш добре. Ако не се чувстваш добре, казваш си, променяш каквото е нужно и продължаваш да се чувстваш добре. Защото колкото и да мислиш няма да го измислиш по-добре от сърцето си. И колкото и да се стараеш няма да го начертаеш по-прецизно. Момичета, колкото и да рисуваме идеалния принц на белия кон, в действителност принц не е имало и никога няма да има. Един ден идва човекът, който просто завладява мислите ти и спираш да се чудиш дали е принц или не. Просто си негова. И той е твой. Колкото и да не си го признава. За мъжа няма нищо по-приятно от това да се чувства господар (:

За любовта

Сигурно всеки от нас поне веднъж е сядал да пише за това. Навярно и моето време дойде.
Ето ме тук, една седмица след като изливах душата и сърцето си, правейки изненади за човека, когото обичам. И този път наистина съм сигурна с това, иначе нямаше да го оставям така да си играе с мен. Чудите се защо пиша това тук? Харесва ми да пиша, така най-лесно освобождавам мислите, които ме тормозят. В пряк разговор никога не се получава така, както искам. Много по-лесно ми е да имам посредник (: Поне когато става дума за неща, които идват от дълбината на съществото ми.

И така, да обичаш, означава да позволяващ всичко. Дори да си играят с теб, да те нараняват, да, готов си да простиш абсолютно всичко. Защото в този момент ти спираш да си приоритет за себе си. В момента съм се затворила в тъмната стаичка с коледната украса, студено е, слушам Happy Ending на Mika. Много любима моя песен. Странно, наистина се чувствам така, както се пее в нея.

Та пишех са любовта. Преди малко ми съобщиха, че са прочели душевните ми излияния. И разбира се, като всеки нормален човек, който се е почувствал прекалено специален, решиха, че може да си поиграят с мен. Колко тривиално. Разбира се, ще кажа аз, мислех си, че е различен. Не, не си мислех така. Винаги е бил специален за мен, този човек, но никога не съм се опитвала да разбера защо. Оставила съм се на усещанията. И сега усещам, че той се наслаждава на играта си. На това, че ме притежава. Че съм слаба в ръцете му. Но в същото време не знае колко съм силна. И че няма да го гоня нито миг повече. Това, което направих за него, беше кулминацията на това, което заслужава. Толкова пъти вече ме е ранявал. Толкова пъти ми е доказвал, че не ме заслужава за нито миг повече. И точно толкова пъти се е държал както никой с мен досега. Наистина с обичта идва и същата доза противоположни чувства. Не знам какви точно са те, но знам, че е здравословно да ги има. Иначе човек няма да издържи психически. Нещо като това, че трябва да забравя точно толкова неща, колкото и запомня...

Представяте ли си какво щеше да бъде ако не бяхме способни да изпитваме лоши чувства? Никога не бихме могли да оценим добрината в малките неща. Колко странно е устроено всичко. За да оцениш хубавото е нужно да се нагледаш на лошо. За да решиш какво искаш е най-добре първо да отсееш това, което не искаш.

Внезапно ми стана трудно. Два разговора прекъснаха това, което пишех. Хубавото е, че бяха от приятели. Обичам приятелите си. Бих направила всичко за тях. И го правя. Няма нищо по-хубаво от това да има на кого да помагаш. Но най-хубавото от хубавото е да помагаш на семейството си и да създадеш свое собствено. Това е истинското отражение на любовта. Да установиш собственото удоволствие и да дадеш на някого голяма част от живота си. Да поставиш неговия над своя. Постоянно. Но да не забравяш и собствения в моментите, когато другия лети без теб. За да те уважава за човека, който си.