Не мислите ли, че е удивително колко адаптивни създания сме? Според мен толкова перфектна машина трудно може да се създаде. Казвам това, защото наистина сме изправени пред времена, когато контролът на много фини и сложни процеси е оставен на машините, но нима могат да ни заместят?
Могат ли да мислят така асоциативно като нас на базата на предишни преживявания, емоции и текущи влияния? Могат ли да рецитират стихотворения с патос и след години да не помнят какво са правили, а да са им нужни снимки, които да разкриват пред тях цели филми? Вероятно могат да се опитват да постигнат тези чудни наши умения, но никога няма да го направят така, както нас.
Пиша това, защото днес видях един от своите подписи:
All human wisdom is summed up in these two words,--'Wait and hope'.
Всъщност оригиналният цитат е следният:
Until the day when God shall deign to reveal the future to man, all human wisdom is summed up in these two words,--'Wait and hope'.
Alexandre Dumas, The Count of Monte Cristo
Интересно, мислех си да разсъждавам по горното, но сега оригиналът ми се струва дори по-интересен. Честно казано се радвам, че не знам какво ще се случи в бъдещето. Хората толкова силно се опитват да предвиждат бъдещето. Може би гръбнакът на днешното ни съществуване се гради на внимателното вглеждане в бъдещето. Ходим на училище. Защо? За да можем да влезем в университет евентуално. Зашо? За да можем да си намерим хубава работа евентуално. Защо? За да изкарваме хубави пари евентуално. Защо? За да имаме възможност да живеем качествено и да направим хубаво семейство евентуално.
Всички тези етапи за да може един ден, когато достигнем да последния, да забравим от къде и защо всъщност сме тръгнали. През всичкото това време сме издигнали фалшиви приоритети, не обръщаме внимание на семейството и приятелите си, за да гоним оценки и срокове в работата, бягаме от страната си, защото нищо не е толкова добре заплатено, колкото си представяме, живеем в луксозни апартаменти и никога не сме виждали сметищата на които отива резултата от начина ни на живот. Когато направим семейство сме прекалено заети да поддържаме статуса си в работата и не обръщаме внимание на децата си. След това те са виновни, че порастват преждевременно, искат да са като нас и мечтаят да ги разбираме, но ние никога не успяваме. Всичко това само защото не спираме да гледаме в бъдещето. Вероятно това е чудесен подход да се впишем в съвременната икономическа ситуация, но затова ли сме се появили на тази прекрасна планета? За да следваме измислени си наши понятия като "време" и "пари" и "времето е пари". Нещо като "измислица в измислицата"... Вместо да се огледаме какви късметлии сме и да пазим това, което заслужава вниманието ни.
Да, човек трябва много да се труди. Трябва и много да мисли. И много да се отдава на нещата, които иска. Проблемът идва с фалшивите желания.
През последните месеци следвах мъдростта на Александър Дюма и макар да ми беше много тежко, аз наистина следвах нещата, които исках от сърце. Не които някой друг ми казва. Моите. И се надявах. Силно. Имаше моменти в които си мислех, че нищо не е така, както съм го очаквала. Но това е така за разума. Когато отново се оставих на сърцето си се озовах точно там, където трябва. И чувствах повече от всякога.
Няма коментари:
Публикуване на коментар