Ето и една много любима моя тема, една от тези, които никога не остаряват и винаги са по-актуални от всякога... За всеки един от нас тя търпи обновления през много кратки периоди от време. Особено когато преминаваме през силни за нас изживявания.
Според мен истината е следната: трябва ти това, което те кара да се чувстваш добре. Ако не се чувстваш добре, казваш си, променяш каквото е нужно и продължаваш да се чувстваш добре. Защото колкото и да мислиш няма да го измислиш по-добре от сърцето си. И колкото и да се стараеш няма да го начертаеш по-прецизно. Момичета, колкото и да рисуваме идеалния принц на белия кон, в действителност принц не е имало и никога няма да има. Един ден идва човекът, който просто завладява мислите ти и спираш да се чудиш дали е принц или не. Просто си негова. И той е твой. Колкото и да не си го признава. За мъжа няма нищо по-приятно от това да се чувства господар (:
четвъртък, 29 декември 2011 г.
неделя, 25 декември 2011 г.
За любовта
Сигурно всеки от нас поне веднъж е сядал да пише за това. Навярно и моето време дойде.
Ето ме тук, една седмица след като изливах душата и сърцето си, правейки изненади за човека, когото обичам. И този път наистина съм сигурна с това, иначе нямаше да го оставям така да си играе с мен. Чудите се защо пиша това тук? Харесва ми да пиша, така най-лесно освобождавам мислите, които ме тормозят. В пряк разговор никога не се получава така, както искам. Много по-лесно ми е да имам посредник (: Поне когато става дума за неща, които идват от дълбината на съществото ми.
И така, да обичаш, означава да позволяващ всичко. Дори да си играят с теб, да те нараняват, да, готов си да простиш абсолютно всичко. Защото в този момент ти спираш да си приоритет за себе си. В момента съм се затворила в тъмната стаичка с коледната украса, студено е, слушам Happy Ending на Mika. Много любима моя песен. Странно, наистина се чувствам така, както се пее в нея.
Та пишех са любовта. Преди малко ми съобщиха, че са прочели душевните ми излияния. И разбира се, като всеки нормален човек, който се е почувствал прекалено специален, решиха, че може да си поиграят с мен. Колко тривиално. Разбира се, ще кажа аз, мислех си, че е различен. Не, не си мислех така. Винаги е бил специален за мен, този човек, но никога не съм се опитвала да разбера защо. Оставила съм се на усещанията. И сега усещам, че той се наслаждава на играта си. На това, че ме притежава. Че съм слаба в ръцете му. Но в същото време не знае колко съм силна. И че няма да го гоня нито миг повече. Това, което направих за него, беше кулминацията на това, което заслужава. Толкова пъти вече ме е ранявал. Толкова пъти ми е доказвал, че не ме заслужава за нито миг повече. И точно толкова пъти се е държал както никой с мен досега. Наистина с обичта идва и същата доза противоположни чувства. Не знам какви точно са те, но знам, че е здравословно да ги има. Иначе човек няма да издържи психически. Нещо като това, че трябва да забравя точно толкова неща, колкото и запомня...
Представяте ли си какво щеше да бъде ако не бяхме способни да изпитваме лоши чувства? Никога не бихме могли да оценим добрината в малките неща. Колко странно е устроено всичко. За да оцениш хубавото е нужно да се нагледаш на лошо. За да решиш какво искаш е най-добре първо да отсееш това, което не искаш.
Внезапно ми стана трудно. Два разговора прекъснаха това, което пишех. Хубавото е, че бяха от приятели. Обичам приятелите си. Бих направила всичко за тях. И го правя. Няма нищо по-хубаво от това да има на кого да помагаш. Но най-хубавото от хубавото е да помагаш на семейството си и да създадеш свое собствено. Това е истинското отражение на любовта. Да установиш собственото удоволствие и да дадеш на някого голяма част от живота си. Да поставиш неговия над своя. Постоянно. Но да не забравяш и собствения в моментите, когато другия лети без теб. За да те уважава за човека, който си.
Ето ме тук, една седмица след като изливах душата и сърцето си, правейки изненади за човека, когото обичам. И този път наистина съм сигурна с това, иначе нямаше да го оставям така да си играе с мен. Чудите се защо пиша това тук? Харесва ми да пиша, така най-лесно освобождавам мислите, които ме тормозят. В пряк разговор никога не се получава така, както искам. Много по-лесно ми е да имам посредник (: Поне когато става дума за неща, които идват от дълбината на съществото ми.
И така, да обичаш, означава да позволяващ всичко. Дори да си играят с теб, да те нараняват, да, готов си да простиш абсолютно всичко. Защото в този момент ти спираш да си приоритет за себе си. В момента съм се затворила в тъмната стаичка с коледната украса, студено е, слушам Happy Ending на Mika. Много любима моя песен. Странно, наистина се чувствам така, както се пее в нея.
Та пишех са любовта. Преди малко ми съобщиха, че са прочели душевните ми излияния. И разбира се, като всеки нормален човек, който се е почувствал прекалено специален, решиха, че може да си поиграят с мен. Колко тривиално. Разбира се, ще кажа аз, мислех си, че е различен. Не, не си мислех така. Винаги е бил специален за мен, този човек, но никога не съм се опитвала да разбера защо. Оставила съм се на усещанията. И сега усещам, че той се наслаждава на играта си. На това, че ме притежава. Че съм слаба в ръцете му. Но в същото време не знае колко съм силна. И че няма да го гоня нито миг повече. Това, което направих за него, беше кулминацията на това, което заслужава. Толкова пъти вече ме е ранявал. Толкова пъти ми е доказвал, че не ме заслужава за нито миг повече. И точно толкова пъти се е държал както никой с мен досега. Наистина с обичта идва и същата доза противоположни чувства. Не знам какви точно са те, но знам, че е здравословно да ги има. Иначе човек няма да издържи психически. Нещо като това, че трябва да забравя точно толкова неща, колкото и запомня...
Представяте ли си какво щеше да бъде ако не бяхме способни да изпитваме лоши чувства? Никога не бихме могли да оценим добрината в малките неща. Колко странно е устроено всичко. За да оцениш хубавото е нужно да се нагледаш на лошо. За да решиш какво искаш е най-добре първо да отсееш това, което не искаш.
Внезапно ми стана трудно. Два разговора прекъснаха това, което пишех. Хубавото е, че бяха от приятели. Обичам приятелите си. Бих направила всичко за тях. И го правя. Няма нищо по-хубаво от това да има на кого да помагаш. Но най-хубавото от хубавото е да помагаш на семейството си и да създадеш свое собствено. Това е истинското отражение на любовта. Да установиш собственото удоволствие и да дадеш на някого голяма част от живота си. Да поставиш неговия над своя. Постоянно. Но да не забравяш и собствения в моментите, когато другия лети без теб. За да те уважава за човека, който си.
събота, 17 декември 2011 г.
Колко бързо човек се учи и забравя
Не мислите ли, че е удивително колко адаптивни създания сме? Според мен толкова перфектна машина трудно може да се създаде. Казвам това, защото наистина сме изправени пред времена, когато контролът на много фини и сложни процеси е оставен на машините, но нима могат да ни заместят?
Могат ли да мислят така асоциативно като нас на базата на предишни преживявания, емоции и текущи влияния? Могат ли да рецитират стихотворения с патос и след години да не помнят какво са правили, а да са им нужни снимки, които да разкриват пред тях цели филми? Вероятно могат да се опитват да постигнат тези чудни наши умения, но никога няма да го направят така, както нас.
Пиша това, защото днес видях един от своите подписи:
All human wisdom is summed up in these two words,--'Wait and hope'.
Всъщност оригиналният цитат е следният:
Until the day when God shall deign to reveal the future to man, all human wisdom is summed up in these two words,--'Wait and hope'.
Alexandre Dumas, The Count of Monte Cristo
Интересно, мислех си да разсъждавам по горното, но сега оригиналът ми се струва дори по-интересен. Честно казано се радвам, че не знам какво ще се случи в бъдещето. Хората толкова силно се опитват да предвиждат бъдещето. Може би гръбнакът на днешното ни съществуване се гради на внимателното вглеждане в бъдещето. Ходим на училище. Защо? За да можем да влезем в университет евентуално. Зашо? За да можем да си намерим хубава работа евентуално. Защо? За да изкарваме хубави пари евентуално. Защо? За да имаме възможност да живеем качествено и да направим хубаво семейство евентуално.
Всички тези етапи за да може един ден, когато достигнем да последния, да забравим от къде и защо всъщност сме тръгнали. През всичкото това време сме издигнали фалшиви приоритети, не обръщаме внимание на семейството и приятелите си, за да гоним оценки и срокове в работата, бягаме от страната си, защото нищо не е толкова добре заплатено, колкото си представяме, живеем в луксозни апартаменти и никога не сме виждали сметищата на които отива резултата от начина ни на живот. Когато направим семейство сме прекалено заети да поддържаме статуса си в работата и не обръщаме внимание на децата си. След това те са виновни, че порастват преждевременно, искат да са като нас и мечтаят да ги разбираме, но ние никога не успяваме. Всичко това само защото не спираме да гледаме в бъдещето. Вероятно това е чудесен подход да се впишем в съвременната икономическа ситуация, но затова ли сме се появили на тази прекрасна планета? За да следваме измислени си наши понятия като "време" и "пари" и "времето е пари". Нещо като "измислица в измислицата"... Вместо да се огледаме какви късметлии сме и да пазим това, което заслужава вниманието ни.
Да, човек трябва много да се труди. Трябва и много да мисли. И много да се отдава на нещата, които иска. Проблемът идва с фалшивите желания.
През последните месеци следвах мъдростта на Александър Дюма и макар да ми беше много тежко, аз наистина следвах нещата, които исках от сърце. Не които някой друг ми казва. Моите. И се надявах. Силно. Имаше моменти в които си мислех, че нищо не е така, както съм го очаквала. Но това е така за разума. Когато отново се оставих на сърцето си се озовах точно там, където трябва. И чувствах повече от всякога.
Могат ли да мислят така асоциативно като нас на базата на предишни преживявания, емоции и текущи влияния? Могат ли да рецитират стихотворения с патос и след години да не помнят какво са правили, а да са им нужни снимки, които да разкриват пред тях цели филми? Вероятно могат да се опитват да постигнат тези чудни наши умения, но никога няма да го направят така, както нас.
Пиша това, защото днес видях един от своите подписи:
All human wisdom is summed up in these two words,--'Wait and hope'.
Всъщност оригиналният цитат е следният:
Until the day when God shall deign to reveal the future to man, all human wisdom is summed up in these two words,--'Wait and hope'.
Alexandre Dumas, The Count of Monte Cristo
Интересно, мислех си да разсъждавам по горното, но сега оригиналът ми се струва дори по-интересен. Честно казано се радвам, че не знам какво ще се случи в бъдещето. Хората толкова силно се опитват да предвиждат бъдещето. Може би гръбнакът на днешното ни съществуване се гради на внимателното вглеждане в бъдещето. Ходим на училище. Защо? За да можем да влезем в университет евентуално. Зашо? За да можем да си намерим хубава работа евентуално. Защо? За да изкарваме хубави пари евентуално. Защо? За да имаме възможност да живеем качествено и да направим хубаво семейство евентуално.
Всички тези етапи за да може един ден, когато достигнем да последния, да забравим от къде и защо всъщност сме тръгнали. През всичкото това време сме издигнали фалшиви приоритети, не обръщаме внимание на семейството и приятелите си, за да гоним оценки и срокове в работата, бягаме от страната си, защото нищо не е толкова добре заплатено, колкото си представяме, живеем в луксозни апартаменти и никога не сме виждали сметищата на които отива резултата от начина ни на живот. Когато направим семейство сме прекалено заети да поддържаме статуса си в работата и не обръщаме внимание на децата си. След това те са виновни, че порастват преждевременно, искат да са като нас и мечтаят да ги разбираме, но ние никога не успяваме. Всичко това само защото не спираме да гледаме в бъдещето. Вероятно това е чудесен подход да се впишем в съвременната икономическа ситуация, но затова ли сме се появили на тази прекрасна планета? За да следваме измислени си наши понятия като "време" и "пари" и "времето е пари". Нещо като "измислица в измислицата"... Вместо да се огледаме какви късметлии сме и да пазим това, което заслужава вниманието ни.
Да, човек трябва много да се труди. Трябва и много да мисли. И много да се отдава на нещата, които иска. Проблемът идва с фалшивите желания.
През последните месеци следвах мъдростта на Александър Дюма и макар да ми беше много тежко, аз наистина следвах нещата, които исках от сърце. Не които някой друг ми казва. Моите. И се надявах. Силно. Имаше моменти в които си мислех, че нищо не е така, както съм го очаквала. Но това е така за разума. Когато отново се оставих на сърцето си се озовах точно там, където трябва. И чувствах повече от всякога.
Абонамент за:
Коментари (Atom)